СЪВЕТСКИ АГЕНТИ ПРОДАВАТ ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ ЗА МОСКОВСКО ЗЛАТО И ДОЛАРИ В ПЕРИОДА НА 1919 – 1944 Г.

_______________________________________________________ 

   

  

   " Хиляди са националните предатели на Царство България, които в периода 1919-1944 г. стават агенти на ГРУ и КГБ.

   Съветската агентура е неизтребима и неизброима. С това впечатление остава човек, когато изследва архивните документи за онова време. Паяжината й се е простирала от министър-председателя през 1934-35 г. Кимон Георгиев, през военния министър в правителството на Муравиев – Иван Маринов, до началника на военното разузнаване през 1943-44 г. полк. Стефан Недев. Историята му е като пътна карта на националното предателство в полза на Москва

   Полковник Стефан Савов Недев е роден на 27 октомври 1897 г. в село Хъневци, Великотърновско. След като завършва търговската гимназия постъпва във военното училище, което завършва през април 1918 г. Веднага е назначен за взводен командир в 20-ти пехотен търновски полк и изпратен на фронта в Добруджа. През 1918 г. става член на Военния съюз, а през април следващата година е назначен за сeкретар на Военния съюз в търновския гарнизон. През периода 1918-1944 г. служи в различни гарнизони на страната. Жени се за офицерска дъщеря, която впоследствие играе ключова роля във военната му кариера. Съпругата на подпоручик Стефан Недев се казва Мара Железнова Колева и е братовчедка на ген. Никола Михов, който става военен министър във второто правителство на проф. Богдан Филов (1942-1943), а на 9 септември 1943 г. е избран в Регентския съвет. Стефан Недев категорично е клонял към лявото крило на Военния съюз, защото е включен в щаба на Дамян Велчев и даже става секретар на същия за Южна България.

   В началото на 1934 г. е назначен за преподавател във Военното училище и взема активно участие в подготовката и извършването на преврата на 19 май. Година по-късно, след свалянето на правителството на Кимон Георгиев, лявото крило на Военния съюз, начело с Дамян Велчев, Кирил Станчев и др., съюзът минава в нелегалност и започва да подготвя нов преврат, в подготовката на който Стефан Недев е сред най-активните. Превратаджиите-левичари обаче са разкрити, но личните връзки на Недев с военния следовател му помагат да се спаси от по-сериозни последствия и след няколко дни е освободен. След като е работил няколко години във военното издателство, в началото на 1938 г. Стефан Недев заминава за Париж за изучаване на френски език, а през юни същата година е назначен за военно аташе в Румъния.

   Ето тук става „заварката” със съветското разузнаване. Според справка на Държавна сигурност с рег. №1823, от 10.10 1980 г., в Букурещ той по собствена инициатива посещава съветското посолство, където установява контакт с управляващия легацията Павел Кукулев и секретаря на легацията Александър Лунин. Полковник Стефан Недев е давал на съветските представители подробни сведения и информация до отзоваването си през февруари 1941 г.

   Проверката през КГБ, извършена десетилетия по-късно потвърждава връзките му със съветското разузнаване (писмо № 3104 от 3 декември 1969 г. на председателя на КГБ Юрий Андропов до нашите служби и Справка № 2239, БО-2557 от 18 ноември 1980 г., изготвена от представителя на КГБ в България). Германското контраразузнаване влиза в следите на Недев и информира германското посолство в София, което от своя страна поставя важния казус пред българското Министерство на войната. Това, което се случва обаче е направо удивително – през април 1942 г., когато министър на войната става братовчедът на съпругата му, ген. Никола Михов, Стефан Недев не само не е разследван и изолиран, а е назначен за началник-щаб на I-ва софийска армия, а през май 1943 г. – за началник на РО при щаба на войската.

   Удивително лекомислие ли е назначаването на този човек за шеф на РО, след като е бил засечен, че поддържа контакти в Букурещ със съветските разузнавателни служби? Или това назначение и скок в кариерата е версия на посетнешната фраза на един български премиер, че „всички сме братовчеди”? През целия период на своята служба като шеф на РО, полк. Недев е в тясна връзка с резидентурната група на съветското разузнаване в София. Може би това обяснява факта, че когато англо-американското разузнавателно бюро в Турция се е опитало да го привлече да оглави евентуален военен преврат, Недев е протакал преговорите, с което попречил на плана на англо-американските разузнавателни служби.

   Едва през юни 1944 г., когато идва правителството на Багрянов, полковник Стефан Недев е освободен като началник на военното разузнаване на армията и изпратен като строеви командир в Скопие, където остава до 9 септември. Предлагат му да се включи в задграничното правителство на Александър Цанков, но той отказва и се завръща в София. Тук веднага е арестуван и попада в лапите на убийците от т.н Народен съд, който го осъжда на смърт.

   Веднага след като е произнесена присъдата му, буквално същия ден – 15 март 1945 г. – генерал Вул (Волков) от съветската мисия в Съюзническата контролна комисия нарежда той бъде предаден на разпореждане на съветската инспекция към Съюзната контролна комисия в България. Това научаваме от информационна Справка № 2239 на съветското КГБ, където е описана, каква е била тогава идеята на НКВД за него: ”Набелязване на оперативни мероприятия, които да се проведат с негово участие и използване”. Шефът на Държавна сигурност през 1945 г. Стефан Богданов го отвежда в седалището на НКВД в София – ул. Оборище № 19. Според архивните документи пред тях той съобщил редица ценни сведения за дейността на немското, английското и турското разузнавания и за подривната дейност на реакционните партии и организации в България. Тук той дочаква Указ № 11 от 13 декември 1945 г., с който е бил помилван, като смъртната му присъда е заменена с петнадесет години строг тъмничен затвор. Година по-късно, с нов указ полковник Недев е помилван напълно и са възстановени политическите и гражданските му права, както сочи Справка № 8335 от 11.11.1947 г. на Министерството на правосъдието.

   След освобождаването му от затвора дълги години е работил като частник. Съгласно закона за лишаване от пенсия на лицата проявили фашистка дейност, Стефан Недев не е получавал пенсия. Осигурявал си е доход като е изработвал в собствена работилница пликове от хартиени отпадъци. Той и съпругата му са били вербувани за секретни сътрудници на Държавна сигурност и работата им е оценявана като положителна. През 1976 г. ръководството на МВР отпуска на Стефан Недев еднократна помощ от 3000 лв. С Докладна записка до Секретариата на ЦК на БКП от 24 септември 1981 г. написана от зав. отдел „Военно-административен“ на ЦК на БКП ген.-полковник Велко Палин, се предлага да да му се отпусне персонална пенсия (за каквато няколко месеца преди това в дълго писмо до Политбюро самият Стефан Недев моли да му отпусната). Седмица след докладната записка на Велко Палин националният предател и съветски агент Стефан Недев получава такава пенсия. Тя е отпусната с отделен указ на Държавния съвет на НРБ и след съгласие за това на Секретариата на ЦК на БКП, фиксирано в Решение „Б” № 30, от 01.10.1981 г.

   Това е историята. Някои ще я нарекат лична драма, други национално предателство, трети – обичайно поведение в тежки и нееднозначни времена. За себе си аз избирам второто определение. Това е национално предателство и недопустимо поведение на български офицер, което поставя началото на десетилетна традиция

шефовете на българското военно разузнаване да бъдат обикновени агенти на съветските тайни служби

   И ако Стефан Недев става съветски агент едва в края на 30-те години на миналия век, много други национални предатели от тази порода имат десетилетен опит в слугуването на враждебни на отечеството интереси. Един от тях е Борис Мануилович Афанасиев, с псевдоним „Гамма“. Роден е на 15 юли 1902 г. в гр. Лом, в семейството на писар. Започва работа от 8-годишна възраст, а от 14 годишен е работник в тухларна фабрика. Завършва средно педагогическо училище. През 1922 г. встъпва в БКП /Българската комунистическа партия/. Занимава се активно с комсомолска и военно-партийна работа в Лом, бил е арестуван в обвинение, че е готвил покушение срещу министъра на образованието. През 1922 г. по решение на БКП е изведен нелегално от страната с документи на казак-белогвардеец, който уж се завръща в родината си. Учи във факултета по обществени науки към Академията за комунистическо възпитание. От 1923 г. е член на РКП(б). След завършването на Академията през 1926 г. е изпратен на работа в Краснопресненския районен комитет на партията като заместник завеждащ кабинет.

   През 1927 г. по препоръка на Московския комитет на ВКП (б) е приет като научен сътрудник в Комунистическия университет „Я.М.Свердлов“. Завършва аспирантура, преподава история на партията и изпълнява пропагандни задачи в московски предприятия. Чете курс по история на ВКП (б) в московските ВУЗ-ове. През 1931-32 г. е заместник-завеждащ катедра по „История на ВКП (б)“ в комунистическия университет „Я.М. Свердлов“.

   Чекистите обръщат внимание на Афанасиев през 1930 г., когато е изпратен да преподава курс по история на партията и ленинизма в централната школа на ОГПУ. От март 1932 г. е сътрудник на ИНО, изпратен е на нелегална работа във Виена. През март 1936 г. заминава за Франция като ръководител на нелегална група, със задача да проникнат в ръководните звена на троцкистката организация там. В Париж под псевдонима „Гамма“ ръководи агента Марк Сборовски (псевд. „Тюлпан“), внедрен в близкото обкръжение на сина на Л. Троцки.

   През 1936-1938 г. групата провежда успешни операции по изземването на т.н. „Архив на Троцки“, архива на Лев Седов и на международния секретариат на IV-я Интернационал. Заедно с члена на своята група В. Правдин (Роллан Аббия), на 4 септември 1937 г. в Лозана, Швейцария, привежда в изпълнение присъдата над невъзвращенеца Игнат Рейс, взел активно участие по похищаването на ген. Милер. При връщането си в СССР узнава, че неговия брат също емигрирал от България и работещ като началник на авиошкола е изключен от партията и арестуван. Обръща се непосредствено към наркома Ежов по делото на брат му. Брат му бил освободен и назначен за началник на авиацията в ОСО „Авиа“ в Краснодарския край. През 1939-1940 г. е старши пълномощник, а след това и заместник-началник на отдела на специалното бюро при наркома на вътрешните работи.

   През март 1941 г. е назначен за началник на отделение в Първо управление на НКГБ на СССР (външното разузнаване). В началото на юни 1941 г. пребивава в Берлин за възстановяване на необходими за разузнаването връзки, в това число опити да се проникне в обкръжението на Мартин Борман. Но във връзка с началото на войната, заедно с други съветски граждани през месец юли същата година през Турция се завръща в СССР.

   По време на Втората световна война е един от близките сътрудници на Павел Судоплатов, масовият килър и един от ръководителите на разузнавателно-диверсионната работа в тила на нацистите. През 1947 г. е уволнен от органите на МГБ заради отрицателна характеристика. През 1948 до 1953 г. работи като началник на Управлението за научна информация на изд. „Чуждестранна литература“. След смъртта на Сталин, Судоплатов получава заповед от Берия да създаде отдел 9 на МВД.

   Във връзка с това е върнат на работа и Борис Афанасиев като му е дадено звание „полковник“. Работи като извънщатен литературен сътрудник в сп. „Ново време“ и „Военна мисъл“. През 1958-1963 г. е отговорен редактор на сп. „Произведения и мнения“, което се издава на френски език. През 1963-1965 г. изпълняващ длъжността зам.-главен редактор на сп. „Съветска литература“, а от 1965 г. работи като заместник редактор на това списание. Награден с ордените „Червено знаме“, „Отечествена война-I степен“, „Червена звезда“, почетен знак, медали. Заслужил деятел на културата на СССР.

   Друг знаков съветски кадрови офицер от военното разузнаване е националният предател Иван Цолов Винаров, с псевдоним „Март“. Роден през 1896 г. в гр. Плевен. Произхожда от богато земевладелско семейство. Участник в Първата световна война. Член на БРСДП (т.с.) от края на 1916 г. изпълнявал партийни задачи по изземването на оръжие от складовете на Съюзната контролна комисия и активен сътрудник в нелегалния партиен канал Варна-Севестопол. Арестуван през есента на 1921 г. и осъден на 8 години затвор.

   През декември 1922 г. бяга от ареста и емигрира в Съветския съюз. Като част от група на РУ на щаба на РККА се занимава с прехвърлянето на оръжие за БКП и разгръщаните от нея партизански шайки (април 1924-ноември 1925). След тримесечно обучение в специалната военна школа в гр. Тамбов той нелегално посещава България и Австрия, за да помага за извеждането от страната на комунистически функционери след атентата в църквата „Св. Крал“ (Св. Неделя“).

   В периода януари 1926-февруари 1929 г. е съветник в Китай по въпросите на разузнаването в групата на Христофор Салнин (изв. още като Гришка Салнин, с псевд. „Осип“). За известно време двамата са прикрепени като съветници по разузнаването и организацията на диверсионни актове към Първа национална армия, с командващ Фен Юйсян. Но основните им усилия били съсредоточени в подготовката на бойни групи от криминалните банди на т.н. „хунхузи“ (букв. „червенобради“) и изграждане на тайници, където били натрупвани запаси от оръжие и взривни материали. Всичко това е използвано по време на конфликта за Китайската източна жп линия (КВЖД). Част от оръжието имало основно трофеен произход (английско, френско и чехословашко), получено от взетите в плен войници от армията на ген. Колчак и войските на интервентите. Друга част било купувано от Салнин и Винаров от Берлин, Виена, Прага и Белград след като продавали различни китайски стоки – порцеланови вази, статуетки и сервизи, изделия от слонова кост, изкусни произведения на китайски дърворезбари, гоблен, бамбукови чадъри и т.н. Всички тези операции се осъществявали под прикритието на търговска фирма, а ролята на свръзка изпълнявала съпругата на Винаров Галина Лебедева, която работела като шифровчик в съветските представителства в Пекин и Харбин. През 1930 г. завършва курсове за усъвършенстване на командния състав (КУКС) при IV Управление при щаба на РККА.

   От 1930 до 1933 г. е главен резидент на съветското военно разузнаване в Австрия, където организира разузнавателна мрежа в редица европейски страни – Полша, Чехословакия, Румъния, Югославия, Гърция, Унгария, България и Турция. Организира разузнавателна група в чешките военни заводи и в заводите „Шкода“, чрез която Центърът получава изчерпателна информация за състоянието на авиационната промишленост, която получава характеристика „особено ценна“.

   Иван Винаров успява да организира придобиването на 17 гръцки паспорта, както и изключително важни сведения от политически, стопански и военен характер от разузнаваните държави. В периода 1931-1933 г. е слушател в основния, а впоследствие (1933-1936) е слушател в специалния факултет на военната академия „М.В.Фрунзе“.

   От декември 1936 г. на Иван Винаров е възложено ръководството на разузнавателна група в Париж, която обхващала не само Франция, но и съседните страни -март 1938 г.. Една от главните й задачи била набирането на бойци и материали за републиканските сили в Испания.

   На 15 юли 1938 г. е уволнен от РККА заради „служебно несъответствие“. На 16 юни 1940 г. заповедта е отменена и Иван Винаров е назначен за преподавател в катедрата по обща тактика във Военната академия „М.В.Фрунзе“.

   В годините на Втората световна война е офицер в състава на Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН). ОМСБОН представлявала част от групата специални войски при НКВД на Съветския съюз и се занимавала с диверсионни операции в тила на врага. След окончателното сформиране на бригадата, в нейния състав влизали около 25 000 души, сред които най-добрите съветски спортисти (боксьори, леко- и тежкоатлети, скиори и др.), както и 2 000 чужденци, вкл. около 100 българи.

   Малко известен сътрудник на съветското военно разузнаване е Кръстана Иванова Янева. Родена е на 30 октомври 1914 г. в с. Височен, Драмска околия, днешна Гърция, в семейството на виден македонски революционер. Родителите й умират, когато е на 5 години. Отгледана е от леля си – Злата Караиванова, която през 1918 г. се преселва в България и се установява в София. Кръстана Янева е завършила висше образование – педагогика в Софийския университет. Като студентка тя станала член на БОНСС и взима активно участие в борбата на погресивното студентство. В 1939 г. била приета за член на БКП. През 1941 г. Янева работила като детска възпитателка в института за питомци (детски дом) към софийската община. По същото време тя била привлечена на работа във Военния отдел при ЦК на БКП в помощ на Атанас Романов (също съветски агент), който е осъден на смърт и екзекутиран през 1942 г. в София. На 10 ноември1942 г. Кръстана Янева е изпратена да работи в системата на съветското военно разузнаване в Германия. Изпращането на Янева станало по искане на полковник Леонид Середа, военен аташе при съветската легация в София, чрез Стефан Богданов, който по това работи в системата на съветското военно разузнаване под псевдоним „Арбатов“. Ликвидирана от Гестапо през 1944 г. чрез гилотиниране.

   Напълно неизвестен за публиката като съветски агент е Крум Петков Каишев. Роден е през 1913 г. в с. Чокманово, Смолянско. Като студент-химик е привлечен през 1940 г. към разузнавателната група на Стефан Богданов. Квартирата му е служила за явка на ръководството на групата. След 9 септември 1944 г. Крум Каишев става професор д-р по инженерна химия. В периода 1963-1964 г. е ректор на Висшия химикотехнологичен институт в София.

   Никола Райков Белопитов е друг съветски агент, който успява да оцелее и умира чак през 1972 г. Роден е на 28 март 1901 г. в Панагюрище. Член е на БКП от 1920 г. Изучавал е електроинженерство във Виена. Участва в Септемврийския метеж през 1923 г., за което е арестуван. След като е освободен от ареста, заминава за Гданск, за да продължи образованието си. Там става член на Германската комунистическа партия под името Николаус Фрай. През 1928 г. е вербуван от ГРУ, даден му е псевдоним „Паул Бекерт“

   През следващата година завършва обучението си в Гданск и с диплома на електроинженер се завръща в България. Започва работа като електромеханик на ВЕЦ „Въча“, участва в електрификацията на родния си град, става служител на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. Това са публичните му занимания. А конспиративната му дейност е свързана с участие в групата на съветския разузнавач Димитър Ананиев (с псевдоним „Мими“), в която той осигурява достъп и копиране на шифрованата държавна и дипломатическа поща, до която има достъп предвид на своята служебна позиция.

   През 1934 г. създава с пари на съветското разузнаване фирмата „БеКоП“ за производство и внос на радио- и електротехническа апаратура. От 1939 г. е един от радистите на групата на съветския агент Владимир Заимов („Азорски“). Арестуван е на 23 март 1942 г. по делото „Заимов“, но поради отсъствие на доказателство е освободен. Веднага възстановява контакта с ГРУ и в периода 1942-44 г. е сред най-важните съветски агенти в страната. През лятото на 1944 г. оборудва и въвежда в експлоатация втора нелегална радиостанция. След 9 септември 1944 г. е назначен за директор на Главна дирекция „Поща, телеграф, телефон“. В периода 1947-50 г. е директор на ДО „Елпром“, след това директор на Института по съобщенията, а от 1960 до 1963 г. оглавява Института по електропромишлеността в София.

   Злостен съветски агент, който доживява до 9 септември и дори става генерал-лейтенант в комунистическата (не) българската (анти) народна армия, е Щерю Атанасов. Роден е на 14 март 1902 г. в с. Любимец, Хасковски окръг. Член на БКП от 1923 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Завършва Комунистическия университет на националните малцинства на Запада (КУНМАЗ) в Москва през 1930 г. и това е единственото му „образование“.

   Работи в ЦК на ВКП (б) и Отдела за международни връзки (ОМС) на Коминтерна, който на практика е представлявал разузнавателната структура на Коминтера. През 1934-36 г. е командирован като агент на ГРУ в Испания. Впоследствие създава и ръководи разузнавателен пункт на съветското военно разузнаване в Турция, чрез който поддържа връзки с България, Гърция, Югославия, Испания и Москва. През 1939 г. се завръща в Москва, но скоро е изпратен да ръководи пункта за свръзка на коминтерна в гр. Измаил.

   От 1942 г. е част от Отделната мотострелкова бригада със специално предназначение (ОМСБОН) на НКВД, където се занимава с подготовката на командоси за саботажни и раззунавателни дейности в тила на врага в Германия, Италия, Унгария, Румъния и Финландия. През 1943-44 г. е командирован за изпълнението на специални задаачи в щаба на Народно-освободителната армия на Югославия. След 9 септември се завръща в България и става помощник на командващия на I-ва българска армия. Заема множество различни висши длъжности в БНА, до 1962 г. е член на ЦК на БКП. Умира през 1967 г. в София.

   Друг знаков съветски агент е българинът с бесарабски произход Зиновий Зиновиевич Христов (с псевд. „Николай Иванов Добрев“). Роден е на 15 юни 1917 г. в с. Ботево, Запорожка област, Украйна. Българин, произхожда от селско семейство на бесарабски българи. В Червената армия е от 1938 г. През 1938-1940 г. получава разузнавателна подготовка в разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот.

   През есента на 1941 г. пристига в България с моторна лодка. Установва се в гр. Добрич, с легенда на преселил се след Крайовската спогодба българин от Румъния. Работи от нелегални позиции под името „Николай Иванов Добрев“. През август 1941 г. се установява в гр. Варна, където открива гостилница за прикритие на своята дейност. През периода октомври 1941 – септември 1944 г. ръководи разузнавателна група на съветското военно разузнаване в България. Работи изключително дисциплинирано, без провали. Първоначално предава информация на Зара Стойкова, радистка на групата на Гиньо Георгиев Стойнев, а след нейното разкриване от август 1943 г. предава директно на центъра, чрез своя радиостанция, намираща се в шивашкото ателие на неговата приятелка и любовница Такухи Бедросова. Редовно информира разузнавателния отдел на щаба на Черноморския флот за обстановката и събитията в района на Варна – по суша, море и крайбрежието. Демобилизира се през 1946 г., завръща се в Съветския съюз и завършва Историческия факултет на Мелитополския педагогически институт (1947). Става преподавател по история в училище в гр. Николаев, след това е назначен за началник на отдел „Народно образование“ в града).

   Тъстът на бившия министър на външните работи Виктор Вълков е един от най-законспирираните съветски агенти преди 9 септември 1944 г. Става дума за Любомир Антонов Пентиев, с псевдоним „Крит“. Роден на 10 май 1910 г. в гр. Шумен, завършва право в Женева. Помощник и пръв заместник на Стефан Богданов в софийската разузнавателната група.

   През юли 1944 г. Софийската полиция задържала Любомир Пентиев. Неговият заместник Стоян Петров Шарланджиев успява да се укрие, преминава в нелегалност и продължава да работи за съветското разузнаване. Сведения за дейността им полицията получава от показанията на Христо Лолов Атанасов, който е задържан по това време. Любомир Пентиев е освободен от полицията на 9 септември 1944 г., без да е съден. След тази дата работи в органите на МВР. След няколко години е назначен за генерален консул в Истанбул (1948). Бил е посланик в Швеция и Мали (1962-1965).

   През 1961 г. Любомир Пентиев е назначен за временно управляващ посолството в Сирия. Заемал е и длъжността началник на отдел „Консулски“ в МВнР. Признат за АБПФК. Починал на 13 август 1970 г. Неговата дъщеря Искра Пентиева е втората съпруга на бившия външен министър Виктор Вълков. Родена е на 20 юли 1947 г. в София, завършила френска филология в СУ „Кл. Охридски“, работила като преводач в отдел „Култура“ на френското посолство в София, в иракското посолство, в отдел „Печат“ на МВнР.

   Стоян Петров Шарланджиев, (с псевдоним „Хемус“) е заместник в разузнавателната група на агента на ГРУ Любомир Пентиев. Роден на 15 май 1915 г. в гр. Мелник. Член на БКП. Стоян Шарланджиев е завършил висше образование, специалност „Химия“. Привлечен е в софийската разузнавателната група на Стефан Богданов през 1939 г. като студент. След това става заместник на Любомир Пентиев. Отговорен организатор в София на тайната работилница за взривове на групата, изградена в с. Църква, Пернишко. Използват номера на разрешителното на шуменската дрогерия „Сашо инвалида“ (без знанието на собственика й, който е приятел на Стефан Богданов) и с него купуват ацетон и алуминиев окис от централната снабдителна база „Лабор“ на ул. „Веслец“ № 2. В тази им дейност са подпомагани от Анушка Драгиева и Лиляна Милошева. След 9 септември 1944 г. е директор в системата на българската кинематография.

   Неговият брат Тодор Шарланджиев (с псевдоним „Родос“) също е агент на ГРУ. Роден на 25 януари 1912 г. в гр. Мелник. С незавършено висше образование. Привлечен е в софийската разузнавателната група на ГРУ, ръководена от Стефан Богданов през 1940 г. След 9 септември 1944 г. е на работа в един от софийските районин съвети.

   Христо Атанасов Христов е роден на 12 март 1916 г. в гр. Севлиево. Под ръководството на Леонид Середа, помощник-военен аташе при Посолството на СССР в България (декември 1940-септември 1941 г.) и Стефан Богданов, Христо Атанасов е изпълнявал специални задачи в София, Пловдив, Казанлък и в други градове на страната ни. През май 1944 г. той бил арестуван от българското военно контраразузнаване и на 7 юни 1944 г. с решение на съда е разстрелян.

   Напълно нееизвестен за широката публика като съветски агент е Методи Кирилов Христов, роден на 4 януари 1912 г. в гр. Радомир. Привлечен е в разузнавателната група на Стефан Богданов през 1942 г. като информатор. След 9 септември 1944 г. е командир на Втора пехотна дивизия (до 1950 г.), а с Решение на Политбюро на ЦК на БКП от 23 февруари 1950 г. е назначен за началник на Политическото управление на войската. Достига до звание генерал-лейтенант. Умира през 1975 г.

   Друг съветски агент е Асен Митов Търговски е роден в с. Църква, Пернишки окръг. В неговия дом там е била инсталирана радиостанцията на ГРУ, чрез която е извършвал предаването на разузнавателните сведения радистът Иван Будинов Стоянов.

   Съвсем оскъдна е информацията за Иван Зафиров Тупачки. Родом е от радомирските села, след време се прехвърля да живее в София. Използван от резидентурата на ГРУ ( групата на Стефан Богданов) за явка. Анастаска Тополигова е привлечена към групата на Богданов през 1941 г. Работила е по събиране на разузнавателни сведения до 9 септември 1944 г. Не е допуснала провал в разузанавателната си дейност.

   За ГРУ работи и Нейчо Йорданов Стоянов, (с псевдоним „Дол“). Роден на 17 юли 1904 г. в с. Караумур, Силистренско. Член на БКП. През 1940 г. е привлечен в разузнавателната група на Стефан Богданов със задача да събира и дава разузнавателни сведения за района на гр. Русе. В началото е бил на пряко ръководство при Стефан Богданов, а след 22 юни 1941 г. е предаден на ръководство към Варненската разузнавателна група.

   Иван Будинов Стоянов е роден на 14 август 1918 г. в гр. Перник. Завършил е висше образование, специалност „Агрономство“. Член на БКП. Привлечен е към групата на Стефан Богданов през 1942 г. и е работил като радист. Радиостанцията му е била разположена в с. Църква, Пернишко. След 9 септември 1944 г. достига до поста министър на външната търговия.

   Съветският агент Светослав Обретенов Попов е роден на 25 ноември 1909 г. в гр. Провадия. Завършва Държавната музикална академия (ДМА) през 1934 г. От 1933 сътрудничи на театрите с левичарски уклон „Народна сцена”, „Т­35 и „Реалистичен театър”, композира песни с пролетарска тематика за техни постановки. Заедно с поета Николай Хрелков съставя първия нелегален партиен сборник с революционни песни „20 трудови песни“. През 1935 г. е композитор-пианист на Русенския театър. В периода 1937-1941 г. учителства в Бяла Слатина, Ямбол и Пловдив. В периода август 1941 г.-юни 1943 г. Светослав Обретенов е началник на Радио Варна. Като такъв е привлечен през 1943 г. за работа в разузнавателна група на съветското военно разузнаване и е давал ценни разузнавателни сведения. Починал на 16 май 1955 г.

   Иван Първанов Пейчев е друг досега неизвестен съветски агент. Роден е на 15 май 1901 г. в гр. Фердинанд (дн. Монтана). Член на БКМС в периода 1919-1923 г., на БКП от 1924 г., а на ВКП (б) – от 1925 г. Започва да работи от 16-годишен, завършва гимназия, след което се занимава с живопис (1917-1920). От февруари 1920 г. е работник в кооперация „Единство“, където остава до септември 1923 г. Занимава се и с радиолюбителство. През 1925 г. емигрира в Москва. Осъден е задочно на 12 г. затвор. Завършва КУНМЗ в Москва (1925-1928), както и радиокурсове в Минск (1929-1930). От май 1930 г. е сътрудник на радиослужбата на Изпълнителния комитет на Коминтерна. Посещава нелегално Гърция през 1933 г., за да организира радиовръзката с ЦК на Гръцката комунистическа партия. В периода 1933-1934 г. е в Чехословакия, където се занимава с подготовката на радисти за работа в различни държави. През 1934-1936 г. е в България, където се занимава с организирането на радиовръзките на ЦК на БКП.

   Участва в създаването на портативни радиостанции за РККА, както и в подготовката на радисти за съветското военно разузнаване. През 1941-1942 г. отново пристига в България, за да изгради връзката на София с Центъра на Българската полиция, с помощта на германски специалисти успява да разкрие множество радиогрупи на съветското военно разузнаване. Поради това през есента на 1943 г. ГРУ изпраща Иван Пейчев в България, за да възстанови част от загубените връзки. Той обаче не успява да се добере до България, но успява да изпълни задачата, чрез оборудване, което му осигуряват югославските партизани. След преврата на 9 септември 1944 г. работи в органите на МВР и Министерството на съобщенията.

   Съветски агент е бил и Никифор Йорданов Никифоров, с псевдоним „Журин“. Роден на 21 февруари 1890 г. в гр. Елена. Завършва Военното училище през 1909 г. През следващата година започва следването си като студент по право в Софийския университет. Прекъсва през 1912 г., участва в Балканската и Първата световна война. Продължава следването си през 1918 г. и завършва през 1920 г. Назначен е за съдия, после за прокурор при софийския военно полеви съд, през периода 1920-1923 г. е и преподавател във военното училище. Уволнен е след преврата на 9 юни 1923 г., впоследствие оглавява Русенския военно-полеви съд. От 1925 г. е председател на главния военен касационен съд, началник на военно-съдебния отдел на военното министерство.

   В периода 1937-1943 г. е член на Висшия военен съвет. Масон. Сътрудник, а впоследствие и зам.-ръководител на разузнавателната група на ГРУ „Боевой“, оглавявана от неговия приятел Александър Пеев. Чрез ген. Никифоров ГРУ получава всички решения, които се приемат на заседанията на Висшия военен съвет при военното министерство, както и поверителни данни за състава на немските и българските войски, за наименованията на войсковите подразделения, командния им състав, тяхното въоръжение и дислокация, количеството на немските самолети в България и на кои летища са разположени, както и с какви въоръжени сили се обезпечава охраната на черноморския бряг.

   Уволнен е от армията след провала на групата през април 1943 г. След 9 септември 1944 г. е арестуван, но скоро е освободен. Пет години по-късно е репресиран покрай делото на Трайчо Костов и е изпратен в лагер. Реабилитиран е след Априлския пленум на ЦК на БКП. През 1966 г. е награден със съветски орден „Червено знаме“ и български „Народна република България. Умира на 15 февруари 1971 г. в София.

    Хиляди са националните предатели, които в периода 1919-1944 г. продават България и българите за московско злато и долари.

    Ето така се подготвя онова срамно състояние, довело да оценката за страната ни после като „най-верният съветски сателит”. Московците имат даже поговорка за това: „Курица не птица, Болгария – не заграница”  / Кокошката не е птица, а България не е чужбина. Дано не съм лош пророк, но с избора на Румен Радев за президент и нарастването в геометрична прогресия на демонстративната промосковска политическа кавалкада в България, съвсем не е изключено пак да се върнем към подобно състояние – за срам на целия свят. Какво пък, ние българите неведнъж сме давали категорични доказателства, че ако не ставаме за нищо друго, поне може да служим за лош пример. Все е нещо. "

                                              автор: Автор: Антон Тодоров
                                           
                                              Vladimir Shivarov

                                              източник  

 

_______________________________________________________

Вие сте свободни хора! Българи!

 _________________________________________________
       

     "Аз като руснак, гражданин на Русия, който живее във вашата страна съм ви благодарен за това, че ме приехте. И аз искам да ви предупредя относно заигравките ви с руската пропаганда. Русия не ви смята за държава! Русия не смята, българския народ за независим! Тя смята, че вие българите сте нейна колония. И рано или късно може да дойде да ви „освобождава“ както дойдоха да „освободят“ Украйна. Вие искате руски танкове на вашата земя? Искате да видите Варна като Мариупол? Искате София да бъде обстрелвана с ракети денонощно от акваторията на Черно море??? Искате масови гробища до Бургас? Искате да видите как руски войници крадат във Велико Търново тоалетните ви чинии и пералните ви?! Разберете, вече няма Руска империя! Вие на никого нищо не дължите за вашата свобода! Путин не е император, Русия не е империя! Вие на никого нищо не дължите!

Вие сте свободни хора! Българи!!!"

Михаил Ежов

__________________________________________________

Превратът на русофилите срещу княз Александър I Батемберг

 ____________________________________________________

     Поради нуждата да се припомни този срамен епизод от българската история, дълго време ревниво укриван и замазван от комунистическата историография…: 

     На 8 срещу 9 август 1886 г. група офицери рублофили, подтикнати и платени от Русия, извършват преврат срещу княз Александър І Български!

     Превратът на русофилите* срещу княза е първият /и не последен/ в най - новата българска история. 
     До него се стига след успешната защита на българското Съединение.         Народното дело е подкрепено от княз Александър и целия народ, но срещу него се обявява Русия, която следва своя антибългарски курс. 
     През 1886г. България е разтърсена от остри вътрешнополитически борби. Двата лагера са ясно очертани и заемат крайни притивоположни позиции в отношението си към княза. 
     ,,Петата колона'' на русофилите следва изцяло руската политика и се бори за сваляне на княза, обявен за главна пречка за нормализиране на отношенията с Русия. 
     Срещу ,,петата колона'' застават патриотите съединисти, които считат княза за герой на България и гарант на нейния суверенитет. 
     През 1886г. руската дипломация подготвя и плаща за свалянето на княз Александър Батенберг, което е осъществено чрез преврата на русофилите офицери на 9 август 1886г. 
     След успеха на преврата срещу Батенберг руският посланик в Цариград Нелидов се хвали като признава срамежливо: ,, Организирането на преврата на 9 август струваше на Русия само 300 000 лева.''

     Всъщност руските планове са още по-сериозни. Цели се преминаване на България от статут на ограничена под руски диктат автономия към поглъщането и като Задунайска губерния в състава на Руската империя.

Русия не крие намеренията си. На 29 март 1886 година редакторът на вестник „Московские ведомости" царедворецът М. Н. Катков пише в упор:

     „Единственото решение на сегашната криза е окупация на България. Там не ни е нужен дипломатически представител при незаконното им правителство, а комисар с диктаторски права". 
     Руският агент Драган Цанков в своя вестник „Светлина" приглася :      
    „Русия трябва да ни окупира. Ако в един прекрасен ден в Русчук и Варна би се показали донците и руската музика би разиграла нашия национален марш, народът пак би въздъхнал свободно, както в 1878 година, при освобождението от турците".

     Тази заплаха е усетена навреме от българските патриоти, които бързо се организират начело с председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и успяват чрез контрапреврат да върнат княза.    
     Неодобрението на неговото завръщане от руския император води до повторната му абдикация на 25 август 1886г. 
     Така започва безкняжието в България - август 1886 - август 1887г., по - известно в международната политика като ,,българската криза''.

     * ку....ск@ пасмина, най презряната сган, изпълзяла от отровнозелената клоака на антибългаризма, вместо да тъне в забрава, на нейно име има кръстени градове, селища и улици, че и паметници, къде си, Стамболов!

     пп: „Ще доживеем ли преименуването на градове, села и улици, и премахването на безбройните капища на окупационната Zъветска армия и нейните оръдия и у нас? 
     Както е тръгнало – едва ли. 
     Разделят си България и я връщат назад и встрани от европейското ѝ развитие, ДОКОГА?!

           автор Здравко Кулев

_______________________________________________________

 

Сибирските хуни - далеч от цивилизацията

 __________________________________________________________

    По повод наглостта на масовия убиец и военнопрестъпник Путин да твърди, 
    че видите ли, 
    искал бил мир,
но Украйна не щяла да  преговаря с него, ще цитирам  Илия Бешков, 

                    из "Черната тетрадка":

   "Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир!
   Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета.
   При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. "

             ***
     И още за "великата" руска душа от Бешков: 

    "Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“.   
    Не бива да се отрича разликата поначало. 

   Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. 

   Оттук идва първото чувство на подчиненост. 

   Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия.
   И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя. 

    Какво би правил този огромен труп без глава?

    Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище.

   Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея."

_______________________________________________________

Хотят ли руские война!

 ______________________________________________________________________
                                                    

   Снимката на леко изпокъсаната стара служебна карта на Александър Туутс е избледняла и износена. Изглежда много по-млад, отколкото е сега: късо подстриган и с остри черти. Следващото лято ще бъде тридесетото му в Естонската служба за вътрешна сигурност (на естонски съкратено KAPO). Не знам как смята да отбележи този повод. По-голямата част от свободното си време прекарва сред природата и работейки с ръцете си, макар че не иска да каже къде. "Нека не опитваме да бъда профилиран", отговаря той с хладна усмивка, когато го питам коя е любимата му книга. "Да не улесняваме противника."

   Туутс се занимава с Русия през 15 от последните 30 години. Опитвал се е да предвиди следващите ѝ стъпки, предлагал е една-две собствени изненади и е разкривал руски шпиони, някои от които са били негови колеги. Първоначално не отговаря, когато го питам какво е почувствал, когато за първи път е разпитвал Алексей Дрешен, бивш началник, а по-късно и подчинен. Поздравявали се сутрин, махали си за довиждане, когато си тръгвали за деня, и може би са подритавали гумите на автомобилите си, докато разговаряли на паркинга. Всичко това до момента, в който се разкри, че Дресен е предател, работещ за Русия.

   "Детайли" - казва строго Туутс, когато го питам какво е издало Дресен. Но когато в крайна сметка седят един срещу друг и неговият скорошен колега, може би дори донякъде приятел, е с белезници, Туутс казва, че не е изпитал големи емоции.

   "Няма решения на гореща глава."

   Той проявява раздразнение само веднъж по време на срещите ни - когато питам дали е възможно да интервюирам Естон Кохвер, колегата му, отвлечен от руското разузнаване. Резервираността не е просто черта на характера: тя е стратегическото оръжие на Туутс срещу Русия.

   Както са му доверили руски разузнавачи: "[Предимството на естонците] е, че всички вие сте уравновесени." Дресен също така се е надявал, че Туутс ще прояви емоции по време на разпита си, и губи почва под краката си, когато това не се сбъдва. Те не знаят как да се държат под контрол. Или просто не могат да го направят. Стават емоционални, избухливи, раздразнителни, объркани. В някакъв момент руските агенти губят контрол и не са в състояние да направят нищо по въпроса - просто така стоят нещата. Както те признават: "Не можеш да победиш Русия с разум".

   Според Туутс неразделен елемент от руското общество е "показуха": да се преструваш, че всичко е наред, докато реалността е всичко друго. Това се отнася, поне отчасти, и за руското разузнаване, нищо че то е мощна система, в която работят хиляди хора.

   "Хаосът е белег на руската култура. Винаги трябва да има пастир, в противен случай е анархия", отбелязва Туутс, който е израснал в източния естонски град Кохтла-Ярве с руско мнозинство. Докато обсъжда Русия, той нарочно използва думата "противник" вместо "враг", която според него е ненужно натоварена. Когато някой води борба с Русия, може да се очаква от тях, че ще бъдат прекалено емоционални, но и безмилостни. Те са велики, амбициозни, безмилостни и най-вече жестоки.

   Туутс не е изненадан от зверствата, извършени в Буча. Не беше и никой друг от агентите на контраразузнаването, които интервюирах в Естония, Латвия и Литва. Те са наясно как руснаците са се държали в Прибалтика по време на Втората световна война. За това как са се държали преди това. За това как са се държали винаги. На Запад липсва такава информираност.

    "[Западът] има късмет", отбелязва Туутс. "Ние сме буфер между тях и Русия. Те са забравили много и смятат, че Русия е точно като тях."

    Не е така. И Путин не е единственият проблем.

   "Когато войната започна, се притеснявахме хората да не кажат, че това е само войната на Путин", казва генералният директор на латвийската служба за държавна сигурност Нормундс Межвиетс, докато разговаряме в звукоизолиран офис в безформена сграда, разположена в предградие на Рига. Дикцията му е мека, рязка и пунктуална, точно като на любимия ви психиатър. Руснаците не са чужди на Межвиетс. Той е израснал сред много рускоговорящи и скарванията са били ежедневие.

   "Всеки ден бях свидетел на руския манталитет".

   Колегите на Межвиетс в другите балтийски държави потвърждават неговите чувства.

   "Очевидно е, че не можеш абстрактно да обвиняваш цяла нация", казва дългогодишният генерален директор на естонската служба за вътрешна сигурност Арнолд Синисалу. "Но едно общество и една нация представляват едно цяло. Държавата може да промива мозъци, но зародишът на шовинизма все пак извира от самия народ".

   Когато директорът на Департамента за държавна сигурност на Литва Дариус Яунишкис служи в съветската армия, той постоянно се сблъсква с руски войници намерени за доминация.

    "Сражавах се с тях - казва той, - защото знаех, че щом се подчиниш на волята им, ставаш техен роб. Но ако отвърнеш на удара, тогава можеш дори да спечелиш доверието им."

   Когато го питам в колко схватки е участвал, ръката на Яунишкис се отмества, за да покаже талисман на китката му. Имаше много, казва той. Много много. Темата не е случайна. Той я използва като учебен материал за по-младите си колеги, като разширява опита в анализ на Русия като цяло: те признават и уважават само силата.

   Точно по този начин балтийските контраразузнавачи се отнасят към Русия - не "тя", а "те". Войната в Украйна не е война на Путин. Жестокостта не е дело на Путин. Изнасилванията, убийствата, избодените очи, обесванията и изгорените трупове не са специална тактика, прилагана от руския лидер. Това е Русия като цяло.

   "Мнозинството руснаци са виновни", казва Синисалу.

    Понякога западните колеги трудно вярват в това.

   "Те със сигурност са по-наивни и оптимистични от нас", казва един от балтийските контраразузнавачи.

   "Когато се опитвахме да обясним на партньорите си, че на Русия не може да се вярва, те го отричаха", добавя друг, видимо възмутен. Грузия, Крим - нищо не се промени. "И ето ни през 2022 г." Няколко от интервюираните загатнаха, че им се е налагало неуморно да напомнят на западните партньори за опасностите от подобна наивност.

   Туутс казва, че ако трябва да бъде справедлив, не може да намери вина в западните разузнавателни служби. "Те познават Русия достатъчно добре." В Европа и по-далеч от нея агентите, които са изцяло потопени в руските въпроси, повтарят общото разбиране за страната и заплахата, която тя представлява.

    Проблемите обаче продължават да съществуват сред политиците и ръководителите на чуждестранните разузнавателни служби. Отричане. Отхвърляне. Свеждането на всичко до Путин и най-близкото му обкръжение, защото не бива да се поставят всички руснаци под общ знаменател или да се смята, че съществуват общи национални характеристики.

   Изводите на балтийските контраразузнавачи за Русия са обратни. Както отбелязва един от тях: "Нашето разбиране е полярно противоположно на това на Запада." Ние съжителстваме в света със страна, чиито граждани се придържат предимно към кодекса на силата. Войната в Украйна не беше изненада, а по-скоро логично развитие. И в някакъв момент тя ще се повтори отново.

   Опит от първа ръка

   Тези, които интервюирам, са родени в края на 60-те или началото на 70-те години на миналия век. Те са израснали сред толкова много руснаци, че когато говорят бързо, в някои от тях, включително в Туутс, се долавя лек руски акцент. Всички те са били призовани в Червената армия.

   "Пълна идиотщина и глупост", измърморва Синисалу, когато го питат за бившите му офицери и колеги по наборна служба. Туутс е бил ежедневен свидетел на "дедовщината" - насилственото подчиняване на младшите войници.

   Когато ръководителите на балтийските контраразузнавания се срещат, те разговарят на английски, въпреки че руският също би могъл да послужи като общ език. Всеки от тях владее последния дотолкова добре, че когато Синисалу или Туутс започнат да цитират руска поговорка, другият довършва вместо тях. Става дума за едно от изказванията на Путин от 1999 г: "Ще ги бием, дори в тоалетната". Те изтъкват използването на престъпния руски уличен жаргон.

   Според режисьорите словоредът не е случаен. Той е слой от дикцията, който може да се използва за тълкуване на основните модели на поведение, практикувани от Путин и неговата свита. Той няма нищо общо със западните лидери, които са носили официални униформи в частни училища, след това са учили политическа философия в Харвард и знаят къде да поставят вилицата за салата. В Русия, разбира се, не липсват очарователни, интелигентни, сърдечни и истински хора, но те не определят основния тон на руското общество.

   "Ако искате да опознаете Русия, то не ходете в Санкт Петербург или Москва", казва Туутс. Веднъж той прекарва шест месеца в Кронщад, на един хвърлей разстояние от Санкт Петербург, но изпълнен със съвсем различна порода хора. Там никой не сваля шапките си на масата и не знае нищо за етикета. Всичко се разпадаше и краката на столовете бяха на ръба да се счупят под теб, но никой не си мръдна пръста да поправи нещо, а просто въздъхна "Ах..." и махна пренебрежително с ръка. Атмосферата беше наситена с нещо неприсъщо и чуждо на Запада - руското общество е свикнало да страда. Една несправедливост, която изпраща парижани на улицата, няма да накара нито един жител на Новосибирск да се почеше по тила.

    "Не можеш да разбереш Русия чрез книги или анализи", добавя Яунишкис. "Трябва да поживееш там известно време."

   Никой от директорите на контраразузнаването не е посещавал Русия от много дълго време; поне не официално. Въпреки това те са виждали своя дял от руски села, в които няма надеждно електричество, проходими улици или дори вътрешни тоалетни. Вярно е, че те рядко имат работа в такива райони, където дори храната е оскъдна. Съществува само двусмислена гордост от принадлежността към такава велика - и силна - нация.

   Един познат, който често е посещавал по-малки руски селища, даде ярко описание на обичайните местни исторически музеи: една зала, обхващаща периода от палеолита до 1941 г., последвана от пет зали, посветени на годините 1941-1945. Втората световна война. Победа над нацистите. Единственият източник на почит в такава скромна среда, където навън от вратата на музея започва простор от безкрайна кал, а местен пияница се е свил до стената, дремейки като сънена домашна муха.

   Има хора, които казват, че истинското практическо познание на балтийските държави за Русия започва едва през 40-те години на миналия век.

   "Вижте какво са направили през Втората световна война", казва Синисалу, когато обсъждаме масовите гробове, изнасилванията и депортациите в Украйна. "Това е абсолютно същото." Бабата и дядото на Синисалу по майчина линия са депортирани в Сибир, където и двамата загиват. Това, което се случва днес в Украйна, е виждано и преживявано и преди в Талин, Рига и Вилнюс.

   "Всичко се върти в пълен кръг, нищо не се променя", казва ми 90-годишен бивш зъболекар на празненството по случай рождения ден на дядо ми. Дядо ми навършва 96 години и няколко месеца по-късно ми изпраща чернова на статия, в която призовава хората да спрат да използват изрази като "съветски режим", тъй като според него не е имало Съветски съюз. "След разпадането на Руската империя през 20-ти век за злодеи бяха обявени само тези, които изпълняваха заповеди", пише той гневно. Според него руското общество като цяло носи отговорността.

   "Не съществуват отделни нации или отделни общества", твърди негов яростно антивоенно настроен руски познат. "Смятам, че така наречените нации са инструмент, използван от гигантски империалистически конгломерати, които се борят помежду си в Украйна за глобално господство, и всичко това за сметка на живота и съдбите на хората от работническата класа - за каква "нация" може да се говори..."

   Офицерите от балтийските служби за сигурност обаче не описват руския империализъм и бруталност като военна тактика, а като ширеща се социална норма.

   "Вярвах, че манталитетът им се е променил през годините и след войната са си направили сметката. Това би било нормално", казва Яунишкис. "Но съм се заблуждавал."

   Наистина, как Русия би могла да има някаква равносметка, когато страната никога не е била подведена под отговорност? По време на Втората световна война нацистите временно се издигнаха на върха на класацията за жестокост, което накара хората да забравят зверствата на Русия.

   "Те никога не са били подведени под отговорност", казва Синисалу. "И това ги накара да се чувстват непобедими."

   ИМПЕРИЯ 

   Не ми казаха пълното му име, дори след като попитах. Знам само първото му име, че е историк и че работи с шпионите и детективите на КАПО. Историкът, да го наречем Петер, има за задача да помогне за разкриването на престъпления, извършени по време на съветската окупация през 40-те години на ХХ век и по-късно. Тъй като Русия стои в самия център на ужасните деяния на Съветския съюз, те в голяма степен помагат да се разберат действията на страната днес. Никой не би използвал Ангела Меркел или Олаф Шолц, за да подобри анализите си на нацистката история, но в Русия нищо не се е променило.

   Питер изследва как са били планирани съветските депортации, как са били проследени и екзекутирани партизаните от "Горски братя", както и какво е станало с оцелелите. Той издирва тайни гробища на КГБ и претърсва архивите, за да намери доказателства за безбройните престъпления срещу човешките права, извършени по време на руската окупация.

   Понякога се съветва директно със Синисалу, когото нарича "историк аматьор над средното ниво".

"През последните няколко години историята се повтаря много по-ярко, отколкото някога сме очаквали", казва Питер. Всеки ден той излиза от архивите, чете новините и не вижда голяма разлика между това, което се е случило тогава, и това, което се случва днес. "Изглеждаше така, сякаш са пенсионирали тактиките си, но те се завръщат в абсолютно същата форма, както преди".

   Въпреки това той е изненадан, когато започват да се появяват първите съобщения за бруталните действия на Русия в Украйна.

   "Мислех, че ще се върнат към старата си риторика, но миналото, което се проявява наново по по-груб и по-силен начин, беше неочаквано", отбелязва Питер. Депортации. Изнасилвания. Предполагаеми борби с враждебни елементи, с изключение на действителни екзекуции на деца.

   В Русия историята е по-жива и присъстваща, отколкото където и да било другаде.

   "Оценките ни за Русия не са се променили през последните 30 години", казва Межвиетс. Основният анализ е следният: Русия иска да възстанови статута си на империя с всички средства.

   "За тях не съществуват държави, а само зони и територии", обяснява Питер. Русия вижда себе си като заобиколена от васали и помощници - няма трети вариант.

   "Те никога няма да се примирят с разпадането на СССР", казва Межвиец. Както самите руски лидери са заявявали: Русия свършва там, където я спрат.

   "Това е мислене на завоевател", казва Яунишкис. "Всички около тях са врагове."

   Официалните социологически проучвания рисуват ясна картина на истинските убеждения на руското общество.

   "Те изглеждат като деца, които са били обидени и сега търсят отмъщение", добавя Яунишкис. Той твърди, че съветският начин на мислене е толкова дълбоко вкоренен в руското общество, че дори начинът им на съпротива все още датира от 70-те години на миналия век: хората седят в кухнята си, пият водка и се оплакват, но щом излязат от апартаментите си, се явяват на работните си места и работят покорно до вечерта. Въпреки това Межвиц казва, че този манталитет на завоевател не е просто съветски остатък, а се простира много по-дълбоко.

    Изненадващо, ръководителите и на трите балтийски контраразузнавателни служби отговарят с едно и също име, когато ги питам за произхода на днешния руски манталитет: Иван Грозни. Владетел, живял преди почти 500 години, провел успешни военни кампании, насочени към териториално разширение, и се отличавал с изключителна жестокост, като в пристъп на ярост дори убил собствения си син. Съвременната жестокост и експанзионизъм на Русия са копие на убийствения империализъм на Иван Грозни.

   Разглеждането на бившия велик московски княз за корен на съвременна Русия не е просто плод на въображението на балтийското контраразузнаване. Наскоро Питер прочете дълга руска пропагандна статия, възхваляваща Иван Грозни като гений и пример за подражание. Русия все по-често използва исторически събития, за да оправдае настоящите си действия, като издига например паметници с войници от Бялата и Червената армия, застанали един до друг, и табела с надпис: "И двамата са се сражавали за Русия". Питер почти се смее, когато ми разказва.

   Двойката е абсурдна в исторически контекст, но в Русия всичко е възможно. Империализмът, непрестанната експанзия, съчетана с национализма, центрирането на самите руснаци във всичко - там такива абсурдни съжителства са в състояние да се сгушат заедно и да направят невъзможно обикновеното развитие.

   Синисалу не е единственият любител на историята в естонското контраразузнаване: Туутс може да проследи родословието си 300 години назад и е необичайно ентусиазиран, когато започва да ми разказва за предците си. Една от бабите му произхожда от аристократични балтийски германци и недоверието не е непозната тема: в семейството се образува разкол, когато тя решава да се омъжи за естонец, които по онова време са били обикновени селяни. Туутс грижливо е съхранил всеки къс от кореспонденцията, свързана с тази история.

    Руските разузнавачи се интересуват не по-малко от историята, макар и в изкривена версия.

    "През последните няколко години те усилено наблягат на оформянето на настоящето чрез историята", казва Межвиетс. А за един руски разузнавач "история" означава преди всичко конфликти и войни. Дългогодишните сблъсъци се използват, за да оправдаят борбата днес, а според Питер руските разузнавачи получават "специална доза" от тези уроци, които подхранват не само желанието им за експанзия, но и за възмездие.

   Разочарованието от изоставането от Запада е накарало руснаците или да засилят националната изключителност, или да се обидят, да се озлобят и да повярват, че страната е била ограбена от нещо. Както ми каза един руски познат, "руснаците не се интересуват от истината, а от справедливостта". Няма значение, че тази историческа справедливост не е нищо друго освен фантази тънка като хартия.

   Не е необходимо да се рови много дълбоко в колониалната история, за да се разбере съвременна Франция. Русия е различен случай. Всичко е само продължение, поставено в ритъма на миналото. Днешните руски сили за сигурност са удивително идентични със своите предшественици, създадени преди векове, и дори основните методи на пропагандата в страната са усъвършенствани по царско време. Войните на Русия в Сирия и Афганистан се водят по същия начин, както и Великата северна война (1700-1721 г.) и Ливонската война (1558-1583 г.). Танковете са заменили мечовете, а войниците носят бойни обувки вместо шпори, но техните намерения, поведение, а може би дори и част от оборудването им са отпреди векове.

   Културата на жестокост в съвременната руска армия се утвърждава по време на сталинските ГУЛАГ. Тя не е случайна, а систематична. Строгите йерархии, неспособността да се отчитат различията, автократите, затворени в информационни балони, и в същото време населението, копнеещо за автокрация - може би най-трудният аспект за западняците - съществуват в Русия от векове и само ще се запазят.

   "Насилието е историческа закономерност в Русия и това няма да се промени", спокойно добавя Синисалу. "Човешкият живот там няма стойност."

   Директорите на балтийските контраразузнавания не говорят само за Путин, а припомнят управлението на Петър Велики, който нарежда да бъдат екзекутирани всички руснаци, подкрепящи шведите. Отново Синисалу и Туутс споделят заедно една руска максима: "Бийте своите, за да плашите другите".

   Клането в Буча не е уникално, а е повторение на Катин. Детонацията в затвора в Оленовка е копие на експлозията в Самбир, при която през 1941 г. загиват 1200 затворнички. Нищо не е изненада за всеки, който е запознат с украинската история, тъй като Украйна не е просто Украйна - тя е и Естония, Латвия и Литва през 40-те години на ХХ век.

   ТЕ НЕ СА КАТО НАС

   "Те уважават само силата", казва Яунишкис, "и ако отговориш на тяхната със своята, тогава може дори да станете приятели". Принципът е диаметрално противоположен на дипломацията с костюм и вратовръзка и обикновените преговори, с които Западът е свикнал.

   "За Русия победата и на двете страни е равна на загуба", отбелязва естонски предприемач, който от десетилетия организира сложни бизнес сделки с руснаци. "Те имат нужда винаги да има печеливши и губещи, дори когато преговарят." И само те могат да излязат начело.

   "Там дипломацията е признак на слабост", казва Межвиетс. "Русия признава само силата. За Запада е трудно да го разбере, тъй като западняците изповядват различни ценности и вярват, че и другите ги изповядват."

   Яунишкис сравнява съвременното руско общество със средновековните монголи. Въпреки че някога Литва обединява сили с руските князе, за да се противопостави на монголските орди, той смята, че Русия е сменила страната си, имайки предвид поведението както на нейните офицери, така и на войниците. "Те са животни", откровено заявява той.

   "Не искам да мисля толкова примитивно; да вярвам, че такова зло наистина може да съществува в руското общество", казва ми Петер. "Иска ми се да вярвам в нещо по-благородно. Но това е просто истината."

   Яунишкис е наясно, че подобни твърдения не са политически коректни. Разбира се, това няма нищо общо с националните характеристики или с това, че всички руснаци са лоши яйца.

   "Поколения наред хората в Русия са се раждали в приказки, в които животът е ужасен, и почти никога не са се радвали на свободата на изразяване, така че какво друго може да се очаква?" - казва правозащитник, който отказва да лиши цялото население от човешкото му лице. Трябва да говорим не за руснаците, а за руското общество.

   Непрекъснато ни се повтаря, че Русия се състои от съставки като Чехов, борш, щедрост, братство, благочестие и Достоевски. Но нека си припомним какво пише Достоевски: руснакът може да действа само в радикални граници, да бъде радикално добър или радикално зъл. Един от героите му позволява да се види "дълбоко национален предмет - огромен юмрук, жилав, възлест и обрасъл с някакъв червеникав пух, и стана ясно, че ако този дълбоко национален предмет се спусне върху нещо, той няма да остави след себе си нищо друго освен влажно петно".

   Синисалу е страстен читател на Людмила Улицка и гледа всички нейни интервюта. Първоначално той е изненадан, че макар писателката да се противопоставя горещо на войната, тя не е напуснала Русия преди нейното избухване. "Но, после се вгледах по-дълбоко и разбрах, че тя не е истинска рускиня, а еврейка". А какво казват за евреите в Русия? Както се казва на един от героите на Сергей Довлатов: "Бих дал дузина украинци за един евреин."

   Презрението към Украйна не е само една от заблудите на Путин - корените му се простират много по-дълбоко. Преди да интервюирам известен руски театрален режисьор, бях предупреден, че по принцип той е либерален антипутинист, но смята, че окупацията на Крим от Русия е била правилен ход, тъй като украинците "не са хора".

   Когато обсъжда Русия, Яунишкис многократно използва думите "уникален манталитет". Русия не принадлежи към нашата екосистема. Тя има свой собствен набор от правила и ценности. Дори вицовете са различни. Балтийските контраразузнавачи често се опитват да разкажат на западните си колеги руски вицове, но не успяват да се разсмеят, защото не могат да разберат как подобни неща могат да бъдат смешни. Само тези, които са израснали в балтийската сфера, могат да се смеят както на анекдотите, разказани тук, така и на тези, разказани на Запад.

   "Би било твърде опростено да припишем руския манталитет на пропагандата", казва Яунишкис. "Империализмът, шовинизмът, бруталността - те са част от руското образование, възпитание и култура, но са и част от техните ценности. И това е така в продължение на векове." Уви, нито Яунишкис, нито който и да е друг офицер от балтийското контраразузнаване, когото интервюирам, не вярва, че това може да се промени.

   НИЩО НЕ СЕ ПРОМЕНЯ 

   Когато през 1991 г. балтийските държави възвръщат независимостта си, Русия също става временно по-демократична. Изборите привидно се провеждаха, лидерите говореха за отваряне и всичко изглеждаше, че се променя към по-добро. Но само Западът вярваше, че Русия е направила обрат.

   "Когато правехме плановете си, предполагахме, че Русия ще се върне към старото си Аз и империята ще се върне поне година по-късно", казва Райво Варе, който по това време е държавен министър. Той цял живот се интересува от Русия и живее там от 17 години. "Практическият опит" е в основата на оценката.

   "Уви, бяхме прекалени оптимисти", добавя Варе. Минават само няколко месеца, преди Русия отново да започне да манипулира Естония, този път с петрола.

   Всички, които работят в балтийската контраразузнавателна агенция, твърдят, че нищо няма да се промени.

   "В руските училища учат децата, че балтийските държави са загубени само временно", отбелязва Питер. Преди да продължи, той увива ръце около чашата си с кафе. "Пушкин не може да ръководи държава като Русия". Питер не вярва, че нещо ще се подобри, дори ако Алексей Навални по някакво чудо стане лидер на Русия. "Манталитетът е същият. Би трябвало да има пълна чистка, но това няма да се случи." Младите хора в Русия са изоставили надеждата, държавният апарат е огромен, протестите не водят до никъде, а всички дългогодишни надежди на Запада за мирен демократичен преход са напълно наивни, пренебрегвайки руската история, нейния манталитет и реалност.

   Съвсем наскоро посланикът на Естония в Украйна Каймо Кууск застана на ръба на масовите гробове и посети бившите камери за мъчения в Изюм. Казаха му, че руските мъчители не са били пропадналяци, а са говорели с елегантен градски акцент от Санкт Петербург или Москва. Пълното поражение на Русия в Украйна е единствената възможност за промяна.

   "Исторически погледнато, силата винаги е оказвала влияние върху Русия", казва Питер. "Колкото и да ви се иска да има друго решение, такова няма."

   "В момента не се сещам за сила, която би могла да разпространи демократичните ценности в Русия", казва Яунишкис. "Те изискват уважението на всяка друга държава и го изискват чрез брутална принуда".

    Межвиетс притиска дланите си и безпристрастно изброява точките от стратегическата оценка на латвийското контраразузнаване. Русия няма да завладее Украйна. Манталитетът на Путин ще започне да се променя, но никой не може да каже кога. Това зависи не само от него самия или от Русия, но и от нивото на активност на Запада. Тук Междиец прави кратка пауза.

   "Въпреки това манталитетът на Русия няма да се промени", заключава той. "Дори смъртта на Путин няма да промени нищо. За нашия регион Русия винаги ще бъде заплаха, и то не само заради нейните лидери".

    Директорите на трите балтийски контраразузнавателни служби смятат, че нахлуването на Русия в Украйна не е довело до промяна в първите, но със сигурност е довело до такава на Запад. Сега западните политици постепенно започват да разбират, че към Русия не може да се подхожда по същия начин, както към други държави, макар че това е много тънка граница, по която трябва да се върви. Хората все още говорят за "войната на Путин". Те подчертават, че "обикновените руснаци" не трябва да бъдат преследвани. Те твърдят, че трябва да останем хуманисти и разбиращи, защото в противен случай нямаше да сме европейци.

   Това е противоречив коктейл, който изисква в името на западните ценности да убедим себе си, че украинските трупове са просто действие на един обезумял фанатик, водещ война, а не резултат от много по-широк, упорит начин на мислене, който е останал ненаказан в продължение на векове. Мнозина са готови да позволят на Путин да запази лицето си, без значение, че цената е украински тела с примки, завързани за шиите им, и премахнати лица.

   Разбира се, Русия не е единствената страна, която изхожда от историческия разказ.

   "Рузвелт също е бил наивен", казва Синисалу, като отбелязва как бившият президент е пожертвал балтийските държави в опит да спечели Сталин за съюзник. Той си спомня за възмущението, което избухва у американската публика след гледането на латвийски филм, в който комунистите се сравняват с нацистите. "Западът прояви много цинични интереси", казва Синисалу. "Политическото ръководство винаги определя правилата: трябва да продължиш да общуваш с Русия по някакъв начин". Когато го питам какви чувства предизвиква подходът на Запада, той свива рамене. "Какви биха могли да бъдат те? Във всеки случай не са положителни."

   Синисалу признава, че отношението на Запад се е подобрило от началото на войната, но не достатъчно. Той нарича "глупост" всякакви препратки към "войната на Путин" или внушения, че Русия трябва да избягва униженията. Тъй като е добре запознат с историята, той знае твърде добре, че в Русия революции са се случвали само след загубена война.

    Възможно е скоро балтийските държавни агенции за сигурност да загубят точните си познания за руското общество: по-младите поколения са имали контакт с местните рускоговорящи, но не и със същинска Русия, която е нещо съвсем различно. Това не е въпрос на етническа природа, а на възпитание. Днешните балтийски младежи като цяло не говорят руски, не могат да доловят нюансите и могат да сгрешат в детайлите.

   "Аз съм реликт", казва Туутс.

   Дали новото поколение ще донесе наивност? Питам аз.

   "Не, напротив", отговаря Яунишкис. "Те имат опита на поколенията, които са били преди тях."

    Шпионажът на Русия в балтийските държави леко отслабва след началото на войната, но моите събеседници смятат, че това е само временно.

   "Работата ми е сравнително рутинна през последните 15 години", небрежно отбелязва Туутс. Той нарича залавянето на шпиони на противника "работа на конвейер", а собствената си професия - "начин на живот". Не е имало никакви промени в по-голям мащаб, казва той - единствените изненади са от тактическо естество.

    Когато интервюирах Туутс в началото на лятото на 2021 г., той разказа за усилията на Русия да разпространява влияние в училищата и транзитните бизнесмени, които се борят за по-добри връзки с колосалната империя. Година по-късно всичко се е променило. Инструментите на противника са се променили, но бдителността все още е от решаващо значение. "Ако се впуснете в нещо, очаквайки, че те ще бъдат точно като нас, тогава се подготвяте за разочарование."

   По време на съветската окупация Туутс прекарва известно време на работа в ракетно поделение, разположено в Украйна. Веднъж им е наредено да построят голяма, асфалтирана площадка за изстрелване на ракети. Не им били доставени нито чакъл, нито асфалт, нито една част от оборудването. Нямали дори водка, която да могат да разменят за доставки. Напук на всички шансове, тя била завършена два дни по-късно. Дивизията откраднала парен валяк и събрала останалите материали кой знае откъде.

   "Трябва да си креативен" - е единственото, което казва той.

   През уикенда след нахлуването в Украйна Туутс преглеждаше съветски пропагандни плакати от Втората световна война и му хрумна една идея. Той се обади на няколко колеги, проведе няколко бързи дискусии и до неделя вечерта изпрати файловете в печатница. Няколко дни по-късно на граничните контролно-пропускателни пунктове в Естония са разлепени плакати с призив за съвети и предупреждение за възможни опити за вербуване от страна на руски разузнавачи. Колко успешна е била кампанията? Питам аз.

   "Имам избирателна памет", отговаря той с усмивка, въпреки че признава, че са постъпили изумителен брой съвети.

   Туутс отлага една от срещите ни с няколко седмици.

   "Туутс не е тук" - това е всичко, което ми казват представителите на пресслужбата на KAPO.

   "Той е зает в Нарва", добавя троснато Синисалу. Това може да се очаква. Той е бил нащрек в Източна Естония - мястото на детството му - докато танкът от съветската епоха е бил преместен от пиедестал в Нарва в музей на открито.

   Когато се завръща, Туутс не е особено развълнуван. Всичко върви по план, което не означава, че е било лесно. Очевидно руското разузнаване не е било много активно по време на спорното преместване. Въпреки това на КАПО се е наложило да използва единственото средство за потушаване на евентуални вълнения: полунасилствено вкарване на определени "необходими лица".

   Възможно е Туутс да си е сложил запис на руски език, когато се е прибрал от Нарва. Той е почитател на руската музика и с удоволствие би поговорил с колегите си за "Кино" или "Аквариум", макар че в техните редици има повече историци, отколкото музикални почитатели. Срещаме се общо три пъти и Туутс дълго говори за Русия, но почти не казва дума за себе си.

   "Може би това са последните интервюта, които някога ще дам", казва той.

   През последните десетина години звеното на Туутс е заловило и арестувало 21 руски шпиони, като всеки от тях е признат за виновен. Подозирам, че намеква за още едно залавяне, когато приключваме разговора си и той казва: "Само изчакайте малко. Ще има новини преди края на годината."

   Литовското контраразузнаване не дава подобно обещание, но във Вилнюс не липсват украински знамена по реверите. Няколко седмици след инвазията бащата на Яунишкис казва, че никога не би повярвал, че ще види друга война през живота си.

   "Един ден руснаците ще се събудят и ще осъзнаят какво са направили", твърди Яунишкис. "И вината им ще бъде мъчителна."

   Когато напускам централата на латвийската ВДД и ми връщат конфискуваните от мен химикалки, питам охранителя дали работата е била по-натоварена от обикновено. Той кимва, но не казва и дума.

   Карам обратно към Естония. Няколко дни по-късно празнуваме рождения ден на моята пралеля. Тя навършва 100 години. Децата ѝ казват, че е в добра форма, все още е остра и само преди няколко години се е качила на покрива, за да научи коминочистача на едно-две неща. Въпреки това тя не спи добре от 24 февруари насам. Безсънието я сполетяло, след като прочела новината за нахлуването на Русия в Украйна.

   "Тя се страхува", казват децата ѝ. "Страхува се, че изнасилвачите ще се върнат отново."

                        ***

        Eero Epner is a dramaturge, an art historian and freelance journalist from Estonia.

       Eero Epner - Eesti Ekspress

       22. Oct. 2022

__________________________________________________________________________

Кметските изБори в големите градове

 ____________________________________________________________________                                                                                                                       

 

     Не съм гласувал никога за Фърчилото Радев!

     Едва ли вече има някакво значение кой е гласувал за него и кой е помогнал за избирането му противопоставяйки му за първия му мандат неизбираеми кандидат-президенти, след като вече е ясно, че Фърчилото е руски агент!

    На този фон издигането на кандидат за Кмет на София на човек с родители и близки обвързани с висшето ръководство на червеното гещапо ДС= КГБ/ГРУ е тежък рецидив и опит за политическо убийство на дясното евроатлантическо и антируско мнозинство сред електората на София, от което ще спечели единствено Буци Убавеца Бански, които е от чергата на рашките помияри!

     ГРУ не играе никога с един кандидат!

     С внимание очакваме да видим кандидат-кметските кандидатури в Пловдив, Варна, Бургас, Русе . ..

👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀👀
___________________________________________________________________