понеделник, 30 декември 2013 г.

Свестните навсякъде ги считат за луди!








       "Наздраве за лудите!
     За аутсайдерите!
     За бунтарите!
     За размирниците!
     За кръглите пирони в квадратните дупки!
     За тези, които виждат нещата различно!
     Те не обичат правилата. Те не изпитват уважение към статуквото. Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш. Но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш. Защото те променят нещата. Те тласкат човечеството напред. За някой те може да са луди, но за нас са гении. Защото хората, които са достатъчно луди да си мислят, че могат да променят света, са тези, които наистина могат да го променят."
                                                                                              Стийв Джобс
 

петък, 27 декември 2013 г.

Надхитрете бандитите





   

        На всеки можа да му се случи да попадне в ужасната ситуация, да бъде принуден от бандюги да изтегли пари от банкомат или да каже кода си.
     Ако запазите самообладание и от тази критична ситуация има измъкване.
     Ако сам сте принуден да наберете кода, направете го отзад, напред.
     Пример, ако кодът Ви е 1234, то Вие наберете 4321.
     Пак ще получите исканата от Вас сума, само че на момента ще се задействат всичките  камери на банкомата, правейки петорни снимки и веднага ще бъде уведомена най-близката полиция…
     Същото бих препоръчал и на тези, които са изписали кода на листче и го съхраняват в портфейла си. Нотирайте го на обратно. В случай, че Ви се открадне портфейла, крадците ще почнат да теглят (успешно) пари от картата Ви с обратен код, което ще доведе до бързото им залавяне от полицията.
     Този трик срещу личната Ви собственост, функционира и в чужбина. Запомнете го. Не се знае, дали някога няма да Ви потрябва.
     В заключение, разбира се, бих Ви пожелал, никога да нямате нужда от съвета ми.
     Весели празници!


                                                                            източник

понеделник, 23 декември 2013 г.

Дружбата на България с Британия, които са Велики!

________________________________________________________________________________________________________________________________



       Авторството на този прелюбопитен текст се преписва на англичанин на име Стивън, който е щастливо женен за българка. Според коментиращи обаче автор, на най-споделяното четиво в социалната мрежа през последните дни, е българин.
     Главният герой е взел в дома си двама наематели – българи и в текста разказва за общите им приключения.
     Предлагаме ви го заради симптоматичния поглед към нашенското. Изводите може да си ги направите сами.



     "Казвам се Стивън и съм от Улвърхямптън – града и отбора.
     Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България.
     Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи.  
     Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия.
     Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема(800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи(единия даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво.  
     Вечерта ги поканихме да хапнат с нас.
     Майка беше направила любимото ми говеждо.
     Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика.
     Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги.  
     После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората.
     Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. 
     Егати странното.
     Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала.    
     Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други.
     Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета.Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика.
     В неделя ни поканиха с майка на български обяд.
     Бяха ни предупредили да не закусваме.
     В 12:00 почуках на вратата им.
     Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това.
     Единия правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка.
     Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие.
     Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара.
     На майка много и харесваше ракия със салата.
     На мен не.
     Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично(забравих му името), но изядох само едно от яд.
     Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи.
     Аз представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли ?!
     Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат(може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент.
      Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят.
     Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет.
     Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си.
      Идиоти, ненавиждах ги.
      В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни.
     Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия.   
     Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници.
     От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня.     
     Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане(както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха.
     После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис.
     Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сяда на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница.
     Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица.
     Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история.
     Пак проблем – тия имали държава преди нашата.   
     Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне.
     И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.

           * * *

     Да си футболен фен е страхотно.
     Вълнението и огънят преди мач са несравними.  
     Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш клуба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз.
     Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед(примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс дето обикаляме дивизиите.
      Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си.
      И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума).
     Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда.
     При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой.
     Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „хазяин(имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
      Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки.
     Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се.  
     Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек ?!
     Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек(яка българска дума) да злорадствам.
     В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците.
     Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха.
     Нямах нерви.
     Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
     Крещях несвързано- защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба” !!
     Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин.
     Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ(как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк(български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост.
    Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря.
     Поканиха ме да участвам в ремонта.
     Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен.  
     Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства.
     Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане.
     Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
     Лятото ме поканиха на гости в България.
     Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала(в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места.
     Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон.
     Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете.
    Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система.
      Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски”(?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре.
     Седнахме на дългата отрупана софра.
     Пуснаха музика и веселбата започна.
     Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. 
     Същата вечер продадоха Аудито с  хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд.
     Кръстили котарак на мое име – Стефан.
     Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо.
     Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота.
      Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.
      С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях.
     Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива.
     Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон.
     Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца.   
     Щастлив съм, че ги срещнах.
     Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…“

     Край на разговора










_____________________________________________________________________________________________________________________________________

петък, 13 декември 2013 г.

Мурафетите в първата комунал онанистическа монархия

 


______________________________________________________________________________________________ 
 


     Чан Сон Таек - чичото на севернокорейския лидер Ким Чен Ун е бил екзекутиран.
     По-рано тази година лидерът екзекутира и бившата си любовница – певицата Хьон Сoнг-Уол. Тя бе разстреляна заедно с 11 членове на групата, в която пее. Смята се, че в същата музикална формация в миналото е участвала и съпругата на Ким Чен Ун(потенциална кандидатка за ешафода).

    
Канибалите се ръфат зверски!

     В първата комунал онанистическа монархия важат законите на османската империя - като се качиш на престола първата ти грижа е да избиеш всички възможни претенденти за трона ! А роднините им до девето коляно пращаш на почивка в концлагери!

      Аферим, бе товарищ!


_____________________________________________________________________________________________